(VIII – XV в.)

Петрарка нарича Венеция “miraculosissima civitas”, чудесен град. За нас той е Градът, с голямо Г и пълен член, град, изникнал от нищото по силата на човешката воля. Създаден сред калта на лагуната от множество малки квартали и мини Венеции на бегълци от нашествието на лангобардите презVI в. и утвърдил се бързо като център на съпротивата на византийците, той е единственото изключение за сигурно място освен манастирското убежище. Венеция оформя облика си благодарение на географското си положение и първоначалния си избор, независимо от всичко и от всички да остане с Източната империя и не греши. До 1000 година тя успявя да обсеби търговията между Константинопол и Запада и да се утвърди като независим посредник през следващите двеста години. Когато през 1204 г. по силата на завоюването става владетел на 5/8 от Византия, това вече е цивилизацоинен прецидент за западно завоюване на изгубения център.

Колониална империя от модерен тип, Венеция изгражда сложна йерархична и аристократична система на управление на земите си. Венецианците засвидетелстват уникално чувство на държавност, пет века преди то да задвижва Западна Европа. Без типичните дразги, провалили повечето им съвременни италиански комуни, патрицианските й родове остават през цялото Средновековие на власт с чувство на отговорнаст към републиката. Аристократична и съвсем далеч от демокрацията или принципата, републиката оставя място за всеки един да се прояви и защити позициите й.

Когато през XV в. управлява територия от 120 000 кв. км, населението й не започва да колонизира тези земи, а съставя лиги срещу турците и след като изпитва заплахата на Хабсбергите, остава безпомощна, преди да се обяви за неутралитета си. Независимо от упадъка си след XVII в. тя дава първи тласък на светските посланице и моделира международните отношение до днес. Ситемата й да шпионира, без да подбира средства, и да отговаря на удара с удар е уникална в един свят на лични вражди.

Венеция зависи изцяло от географската си среда. При римляните населението е главно по крабрежието и не бърза да се установи по островите, заливани от прилива почни изцяло. Алувиалните наноси на близките реки, в частност но Брента, подготвят още тогава свързването на крайбрежието с плажовете, lidi, и оставят малък шанс за защитниците им. Касиодор пише, че населението край бреговете не оре и не сее, нито пък жъне, а разчита главно на солта от морето. Вместо да хранят животни, местните рибари предпочитат да въртят цилиндрите за добиване на морска сол и да я търгуват с останалия свят. Солта е едно от постоянните и най-силни приходни пера на Венеция. Сол в изобилие, добивана по примитивен, но ефикасен начин, чрез първите крайморски солници, които познаваме, пренесени от същите венецианци хилядолетие след това по Черноморското ни крайбрежие.

Нашествието на лангобардите слага край на връзките с материка. Емигранти на ничия земя, ту извоювана, ту заливана от морето, първите заселници на Венеция се задоволяват риболов и добив на сол. Те са земевладелци заедно с колоните си, свикнали да съчетават обработката на земята със събирачество. Първоначарно се установяват само в Маламоко, а в последствие и в Градо. Невъзможността на Византия да запази сигурността им от нашествениците ги принуждава да разчитат главно на собствените си сили. По времето на император Мавриций византийците устояват натиска на лангобардите от Падуа към Аквилея. Равенският екзархат за дълго стобилизира обстановката в региона.

774 г. Създава се епископската катедра на града със седалище на остров Оливоло, по-късно квартала Кастело във Венеция.

803 г. Франките се опитват да откъснат лагуната от флота на Никифор I без успех и договорът между двете империи от 814 г. признава византийската власт там.

810-827 г. Първият документиран ДОЖ на Венеция АНИЕЛО ПАРТЕЧИПАЦИО установява резиденцията си около РИАЛТО, където през 828 г. търговци донасят от Египет останките на евангелиста св. Марко, патрон на града от тази година.

830-883 г. Продължителен строеж на катедралната църква. Изгоряла през 976 г., тя е построена отново по плана на базиликата “Свети Апостоли” в Константинопол от 1063 до 1071 г. Планът й представлява равностранен православен кръст, в центъра на пресечините  кръстове има куполи. Украсата е заимствана от православните и мюсюлманските храмове до XII в., когато преминава изцяло по западен модел.

През целия IX в.дожоветеутвърждават властта си като наместници на Византия и изборът им зависи от волята на императора. Успехите обаче не закъсняват и Венеция е единственото място, устояло на набезите на славянските пирати по далмотинското крайбрежие, на арабите и на маджарите, направили опити в края на века да плячкосат забогатяващия град.

Просперитетът на града расте и се споменава за пример от Константин VII (913-959) като дължащ се само на обмена, транспорта и мястото.

991-1008 г. Дожът ПИЕТРО II ОРСЕОЛО умиротворява противостоящите се родове и през 992 г. успява да сключи първия договор с Византийската империя. Далматинските градове също се обвързват с Венеция със съгласието на Константинопол  и Зара се превръща в най-голямото им пристанище в региона.

През XI в. венецианците воюват за правата си с норманите, завладели Южна Италия и проявяващи интересите си по далматинското крайбрежие. Благодариние на експанзионизма им през 1081 г. венецианцине получават пълната си независимост от император Алексис Комнин (108191118), след като му предоставят морска помощ срещу Робер Гискар.

1082 г. Венецианците получават и първите си монопоистични привилегии във Византийската империя, които защитават до падането й през 1453 г.

Градът не взема страна в конфликта между папата и императора и се стреми да поддържа свободни и достъпни проходите през Алпите, особено прохода Бренер, който е от първостепенно значение за търговските връзки със Запада.

1100 г. Независимо, че не се ангажира веднага с кръстоносното движение и не подема активно призива на папството, Венеция си извоюва уникална позициа на посредник между Изтока и Запада.

1124-1125 г. Благодарение на помощга, оказана на Йерусалимското кралство по море, градът получава първите си пазари в Триполи и Тир. Все пак Сириея и кръстоносните държави интересуват венецианците дотолкова, доколкото могат да претендират за стабилност в Източното Средиземноморие. Истинската им цел остават монополно владените от тях балкански пазари и Византия.

Императорите Комнини подновяват постоянно договорите си с тази република. Запазените документи свидетелстват за мащаба и значението на търговците й в Константинопол, Коринт и Тива, където държат пазара на две от най-търгуваните стоки: едната всекидневна-зехтина, и другана на лукса-коприната. Родът МАИРАНО осигурява търговските връзки за две стоки със Запада и Балканите, като въвлича постепенно и островите Крит и Кипър в сферата си на влияние.

1171-1182 г. През това десетилетие позициите на Венеция са застрашени от нарастналата враждебност, конкурентност и сила на Византия, Пиза и Генуа.

Март 1171 г. Император Мануил Комнин (1143-1180) задържа всички венециански търговци и конфискува собствеността им в една добре подготвена акция. След смъртта му обаче венецианцитевъзстановяват връзките и позициите си.

24 юни 1177 г. Мирът между папа АЛЕКСАНДЪР III и император ФРИДРИХ I БАРБАДОСА е сключен на венецианска територия. Това е първата значима проява на международно равнище в републиката. След тази дата тя се превръща във водеща дипломатическа сила на Запад. От една страна избягва да се ангажира с която и да е от воюващите страни, а от друга поддържа на високо равнище търговски и боен флат.

1178 г. е решаваща за стабилизиране на държавността в републиката. Остарелите CONTRADE, църковни единици, са заменени с шест квартала, SESTERO: Канареждо, Кастело, Гидека, Дорсодуро, Санта Кроче и централния сан Марко. Около тези квартали се изграждат управленчески органи: народното аренго, Саветът на Мъдреците, първоначалният Голям съвет и Малък съвет от шестима души, който е и личният съвет на дожа. Самият дож губи правата си като представител на чужда власт, но запазва авторитета си, като се превръща в изборет пост. Изборът се усложнява до крайност, преминава през предложение от Малкия съвет, гласуване в Големия, одобрение от Мъдреците и накрая от народа. Така усложниният избор е пример за държавничество, съчетаващ всички по-късни изборни системи, без да дава на която и дае предимство.

Всички магистрати се избират от старите и новите патрициански семейства, case, като Циани, Дандоло, Тиеполо или Маирано. Институциите се развиват така, че да предоставят властта в ръцете на служители, за да управляват ефикасно и систематично града и населението. Монархическата власт е невъзможна, въпреки усилията на дожите със силни личностни черти да разполагат с повече власт от получената.

Проблемите с Византия, започнали през 1171 г., се уложняват през 1182 г., когато населинието в Константинопол избива латините в града. Венеция не забравя удара, макар да не превръща отмъщението в своя политическа цел. Възможнастта й се отдава едва двадесет години след отва.

1192-1405 г. Дажът ЕНРИКО ДАНДОЛО при избора си изрича клетвите, които всички дожи след него ще полакат пред републиката. Управлението му бележи началото на венецианската слава. ПО ВРЕМЕТО КОГАТО Е ИЗБРАНЫ Дандоло е вече на 70 години и е един от малкото оцелели с бягство от чистката през 1182 г. Той познава отлично проблемите на Византия и използва прекрасно струпаните на плажната ивица кръстоносци през 1204 г., за да ги насочи към Константинопол. Исканията и обещанията на претендента за пресотла Алексий IV Ангел довършват уговорките му.

12 април 1204 г. Франко-венецианският експедиционен корпус е господар на Константинопол, след като го превзема за втори път с щурм. Империята се поделя между победителите и венецианците получават Адрианопол, егейските и йонийските острови и Перопонес. Господари на 5/8 от империята, венецианците контролират ключовите точки на Източното Средиземноморие. Без да окупират всички, получени при подялбата територии, те заемат веднага Крит, където създават най-голямата си база. Освен това навлизат и в отвореното за тях Черно море. Като пречупват местната съпротива, венецианците създава система от доминиони в получената част. Те са заселени с военни колони и се създават търговски укрепления от проливите до остров Корфу. Утвърждават се протекторати над сеньориите в Егейско море, като например херцогство Морея.

1261 г. При завръщанито на Никейската династия в Константинопол венецианците вече са стабилизирали колониалната си империя, която управляват и ръководят по своя модел – с избрани делегати за една година, управляващи в колегии. Това премахва опасността от чести бунтове и съчетано с търговския просперитет, мотивира служителите да мислят повече за републиката, отколкото за родовете или семействата си.

1261-1297 г. Истинска империя, Венеция търгува с Атлантика, морето на Ла Рошел и цялото Средиземноморие. Въпреки погледа на Запад, Ориентът остава търговската територия, към която тя се стреми. Братята Пола достигат до централно-азиатските пустини и имперската столица Китай, като пресичат цяла Азия за парви път след една римска експедиция от II в. сл. Хр. В Пекин Марко Поло остава на служба при великия хан Кубилай и се завръща след двадесет годишен престой през 1295 г. Братята Поло въвеждат и нова система за търговия – COLLEGANZE, опираща се на повече сделки от търговците за увеличаване на печалбите и намаляване на риска от загуби. При новата система няколко търговци, а не само един изпращат стоката си и могат да разнообразят риска от инвестицията си.

Държавата от своя страна играе решаваща роля в търговията. Тя ръководи корабостроенето и управлява Арсенала, където работят 1200 работници. От корабостроителниците излизат огромни военни галири, които кръстосват залива в Адриатеческо море, за да пазят републиката, и от тях се съставят охраните за търговсите флоти, отправени към Византия, Балканите, Египет, Фландрия или Балтийско море. Венецианската търговия не се занимава само с подправки, памук, захар и коприна, товарени от пристанищата в Египет и Палестина, а се ориентира и към зърното, дървесината и вината от Черноморския регион. Така складовете на Венеция се превръщат в първата значима стоково борса на Европа. Възникването на огромните дворци-складове по главния канал свидетелства за активността на германци, французи и фландърци на територията на републиката.

Конкуренцията на ГЕНУА и трите войни с нея (1198, 1261 и 1275) не водят да намаляване значението на Венеция. Властта попада изцяло в ръцете на патрицианските родове. Големият съвет е затворен за останалите през 1297 г. Сложността и тежестта на задачите и отговарността на Големия съвет го принуждава да създаде система от комисии, отговарящи за специализирани проблеми – както по географски, така и по тематичен принцип. Най-важната от тези комисии, Сенатът, отговарящ за управлението в града, още към 1300 г. заема водещо място. Тою се състои от 120 члена, всички от патрициански родове, без да има правила или равновесие при преставляване на интересите им. Основните функции на Сената са близки до народно представителство: решава икономическите въпроси на републиката, въпросите на войната и мира и външната политика, включително и изпращането на посланици и изслушване на докладите им.

1310 г. БАДЖАМОНТЕ ТИЕПОЛО, от водещ род, опитва чрез преврат да промени тенденцията към олигархично управление, но не успява. След него през 1355 г. дожът Мариано Фалиеро е убит заедно с привържениците си при обвинение в монархизъм.

През XIV в. републиката стабилизира позициите си на търговска сила, но взема системно грешни политически решения.

1327 г. Епископът на Катело ДЖАКОПО АЛБЕРТИНИ коронова ЛЮДОВИК БАВАРСКИ, врага на папите, с желязната корона на лангобардските крале. Вместо да разшири влиянието и епископът губи катедрата си и е свален от папата и Сената.

1339 г. Републиката стабилизира положението си на материка със замоюването на Трезиво. Близо век обаче е спирана от Висконти в Милано.

1376-1378 г. Джовани Пиачентини има неблагоразумието да подкрепиантипапата Климент VII и също губи епископската си катедра.

1378-1381 г. Води се тежката за Венеция война за КИОДЖА срещу цяла лига начело с Генуа. През 1380 г. венецианският флот разгромява съюзниците край Киоджа и налага волята си над Генуа.

По това време републиката е изградила аристократичното си управление и конституционно го е затвърдила. Конкурентите от Генуа са отпуснали хванката си, но османските турци излизат като главни врагове на Венеция. Между 1400 и 1453 г. тя изгубва всичките си привилегии във Византия, а след падането на Константинопол остава само с островите, като се старае да ги запази от мюсюлманското посегателство.

1423-1457 г. ФРАНЧЕСКО ФОСКАРИ, изкусен дипломат и войн, ориентира усилията на републиката към завоюване на територии на материка. След като е успяла да преахне кондориерския род Караре в Падуа и да се установи по течението на р. По, републиката се сблъсква с принцовете Висконти и в продължение на двадесет и седем години те са основните врагове на Фоскари. Съюзи с Флоренция и папите му позволяват да завземе Бреша и Бергамо и да се стабилизира във Верона, а когато през 1450 г. дългогодишният кондотиер на венецианска служба Франческо Сфорца завзема властта в Милано, с него може да се преговаря.

Май 1454 г. Мирът в ЛОДИ между Милано, Флоренция и Венеция очертава политическите граници в Северна Италия до идването на французите през 1498 г.

1463-1479 г. Венеция води дълга и изтощителна  война с турците, които й отнемат остров Евбея и Аргос и дори правят експедиция до Фриул, близо до грониците на Венеция. Войната приключва, а турците разбират, че Венеция е опаен протевник и не й отстъпват търговски привилегии.

1489 г. Синьорията установява властта си върху Кипър и владее острова следващите двеста години. Въпреки това позициите в Източното Средиземноморие са изгубени завинаги.

Мюсюлманската опасност не е единствената и е последвана от намесата на френския и испансия крал след 1498 г. в борба за надмощие в Италия.

Разгромът край АНЯДЕЛО през май 1509 г. докарва Венеция до ръба на унищожението и загуба на всички извоювани през предното столетие земи.

Към 1518  г. противоречията сред бившите съюзничи помагат на Венеция да изиграе ловко ходовете си чрез първата дипроматическа совалка на нейни представители в Европа и да стабилизира положението си с малки загуби.

Венеция е изключение след средиземноморските италиански комуни или имперските исвободните германски градове. Първата особеност е предимно търговският й елит и отсъствието на бедни, безработни или отчаяни, както в бругите средновековни градове или монархии. Дали защото до 1330 г., когато вече близо столетие няма крепостни селяни, но има безработни или отчайващо бедни в Италия, Венеция не допуска гражданство освен по линия на двамата родители или защото флотът винаги има свободни работни места за авантюристи и бедняци, обществените конфликти не съществуват в Синьорията. От друга страна, тя изгражда най-слождана държавна машина на времето си и открива работни места чрез администрачия и служби за синовете на огромните по челядта си търговски родове. Тя оставя вратите отворени за складове на търговци от цяла Европа и е единствената практически и юридически суверенна република за цялото средновековие.

Меркантилизмът се оказва печелившата карта за Венеция, но и тя има какво да предложи. Наред със солта, бялото злато, трудоемък, но и траен продукт, поглъщащ невидимо влага и продаван с огромна печалба, венецианците от IX в. се славят с най-качестветото си стъкло в Европа. Стъклото е точно обратното на солта като пазарен продукт. То е скъпо и трудоемко за произвеждане, трудно за транспортиране и с ограничени потребители. Затова пък печалбата от него надхвърля 1000%! ПрезXIV в. износът на сол достига до 50 хил. тона годишно, докато вносът на зърно по море е между 20 и 30 хил. тона. По същото време венецианските стъклари изобретяват кристала и с това правят продукцията си още по-конкурентноспособна. Ако стъклото на листове или като посуда се търси главно от църквата, кристалът става стока за благородниците.

През 1314 г. венецианският търговец ДЖОВАНИ ПЛАНКОНИ